* * *
* * *
Родила съм се от агонията на звезда,
умираща самотна в тиха есен.
А лято бе – усмихнати жита
се ронеха във думите на песен...
Протягаха се хиляди ръце
да ме поемат в невъзможната ми цялост –
във нощ кошмарна и във светъл ден
безсилни ме разсипваха, за жалост...
Небето ярка мълния продра
и облаци надвисват на парцали...
Едно нащърбено парче луна
разпръсна се на хиляди кристали...
Не съм желала тъй да се явя на този свят,
от болка изкован и мрачен. Но знам –
по пътя свой аз трябва да вървя, защото търсейки
свободната душа за полет ще намери начин...
© Елмира Митева All rights reserved.
То това ми е проблем понякога... ама ако го "клъцна", нещо... ептен куца 
