Очите, черни като небе,

вали от тях порой.

Сърцето, гаснещо по тебе,

стои сам отново той.

Преливат буйните реки,

умира една душа.

Отново започва да боли,

пропада тя отново в пропастта.

Можеше да вземе друго решение,

можеше да не е така.

Изпаднали пак в неловко положение

и двамата задават си въпросa - докога.

Стой отново сам на ръба,

плаче и ненавижда тя света.

Измамна надежда някой да я докосне по гърба,

мами я и я тика към края.

А той настъпва и навлиза в бездната,

там го чака само образът неин.

Легендата за нея ще бъде онази, неизвестата,

споменът в главата му остава само един - неин.