Късно е, отново посреднощ.

В гърлото ми камък, от очите извори извират.

Мъгливо е, крещя, боли ме от невидим нож.

Обичам те, прошепвам, не искат пустите сълзи да спират.

И теб излъгах, че съм свикнала с това,

да докосвам нищото, да виждам теб във всяка есенна мъгла.

Кажи, ти чувстваш ли неказани слова?

Да те прегръщам просто- запомни единствената ми мечта.

Не звучеше ни страхливо, ни фалшиво.

Снегът си падаше във приказния януари.

Бях щастлива, ти се смееше красиво,

година нова иде, а сърцето ми тъй влюбено във тебе ще завари.

И питам се защо си в мен, не зная.

Държи ме образът ти жива, макар че нижат ме стрели от срам.

Догонвам вятъра, качих се на луната да гадая.

На друга даже да си спътник, за теб ще светя и горя оттам...

Не, не знаеш що е да обичаш всеотдайно,

без да искаш нищо, нищичко в замяна.

Освен да виждам лицето красиво, нехайно,

гласът ти нежен, той следи ме без покана.

Късно е, отново посреднощ.

В гърлото ми камък, от очите извори извират.

Изповед за моята вселена - в нея ти царуваш с мощ.

Доде си жив,

                     сезоните във мен не ще умират...