Сутрешната тишина

драска по душата,

като капчици роса

мокри ми косата.

Вие ми, а скимтя,

въздухът не стига!

Цялата земя е дим,

който ме обвива.

В края на това небе

влива се реката,

дъх на лято и дете

брулят сетивата

и отмиват бясно

цялата чернилка,

за да се родя отново

от една костилка.

Семенца развети

истини и люляк,

а реката хладна

предвещава буря...

И откривам във подмолите

друга сутрин, друг живот,

разрушените икони

на един овълчен Бог.

Бягам, искам да се скрия -

сянка, чакаща нощта -

в най - потайното местенце

във ядрото на света.

Там е топло, има огън

скрит под пепел от лъжи,

само да докосна с пръстче

и ще почне да пламти.

И повярвай ми тогава

ще руши наред,

докато не коленича

в олтара на сърцето...

След пожара в мен остава

само тлееща свещица

ала тя ми стига вече

себе си да заобичам...