А аз навярно...
Оттук нататък мислите заключвам –
на тайно място ще си ги складирам.
Не ме вини – аз просто ти се случвам.
Тепърва отговорите намирам...
Уж трябва да си тръгна, а оставам.
Поставям си решетки. И забрани.
В противоречията си изтъкавам
най-страшната си тайна – любовта ми.
Да, чувството, което е по-страшно
от всичките стихии на природата.
Политнах безразсъдно в настоящето,
забравила „какво ще кажат хората”.
И още нещо много ми се иска,
то също е до лудост безрасъдно -
ако го чуеш, няма да ти стиска
дори да помечтаеш да се сбъдне.
И него пъхам в папката със тайни.
Дано не го прочиташ във очите,
че моите са толкова издайни,
дори когато в тъмното са скрити.
Такава съм – кълбо с противоречия.
В очите ти е моето убежище.
Но те... сега са толкова далече,
че хапе страшно думичката „бъдеще”.
Да можех да заспя... Като във приказка -
там тайните са строго забранени,
не се използват думи като „никога”,
и главните герои са засмени...
Но аз съм тук - на шумното кръстовище,
готова чувствата си да заключа...
Ти чакаш ме на южното пристанище,
а аз навярно... няма да се случа.
Павлина Соколова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Павлина Соколова Всички права запазени
