А толкова ми бяха нужни птиците...
Две думи само. Истински боляха.
Захвърлиха и слънцето на сянка.
Не можех да ги премълча. Пълзяха
по устните ми като пепелянка.
И свих гнездо сред жълтата отрова.
Завиха във душата ми вълчици.
Намразих вятъра... като прокоба.
... А исках да отгледам птици...
Но полетът им спря, така... сред думите.
Замръзнаха от студ дори звездиците.
Научих се да стрелям днес... куршумено.
... Най-лесно се убиват птиците...
Крилата се прекършиха... Умряха...
Поде ги облакът. Отрони им сълзици -
политнаха, в очите ми се спряха...
... Не исках да умират птици...
Дъгата пъстрокрила се разплака.
(Разстрелях ги... С две думи и зеници...)
Посипах мъртвите криле със цветен пясък.
... Най-тъжно се погребват птици...
***
Днес като теб научих се да стрелям.
(Макар невидима в деня ти да присъствах.)
Разстрелвам и последната надежда.
Натискам спусъка... и вече... ще отсъствам.
... А толкова ми бяха нужни птиците...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Аэлла Вихрь-Харпиевна Всички права запазени
