Алиби

Сънят от сън следобеден, когато се разбуди,

светът е сякаш светлина и нереалност чудна.

Лежа блажен, неосвестен на меките пружини.

Оплита слънцето нозе във златни паяжини.

Отсъства Времето от мен, от себе си; не кръква.

И само благ бъбреж отвън като гоститба къкри.

От зряща немота дори магьосано е всичко;

долапът с чепови очи излъчва вест космична.

На нечие алиби цял аз жертва съм принесен.

На собствения ми живот не спомням си адреса.

Недоумява мисълта, все още неразсънена:

Сънят ли се прелива в сън или след смърт се съмва?