Аз, клетката, и Тя, Птицата
Аз, клетката, и Тя, Птицата
Тъй си изтъняла, Душице,
моя тъжна флигорна,
нелетяла в синевата птица -
как си, мила моя морна?
Нивга не поиска ми водица,
а забравях те във жега знойна
и не пусна ни една сълзица
Сърцето ти, куршумена пробойна.
Валмо съм в хурката на късна Есен,
а ти крилете си ще сториш на дарак –
Корсетът ти е вече, птицо, тесен –
мъгли разчепкваш – да ме кърпиш пак.
Гледецът ти, е все към Висинето
ала менe си се клела, и си вeрна –
неще излитнеш дордето
сол ми дава Земята и бяла, и черна
Нощем ме напускаш и се рееш -
дали на прежни клетки да гостуваш,
или до бъдна летиш – да се грееш,
че у мене огън зимува – и студуваш.
Хайде, запей,
запей ми за *срекя, тъжна флигорно –
иде разлъка, птицо клета – и ще съм само „дреха”,
ще ни натисне и Висинето – Долу – ще бъде „Горно”,
по средата – Сърцето, а ти – търси Небето!
Не пееш, Птицо клета…
*срекя – щастие, слука, съдба
Ренета Първанова
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ренета Първанова Всички права запазени
