Баща ми
Откакто се помня, всяка нощ татко
след залез по двора се скита замаян.
Посмее се дълго, поплаче за кратко,
но вечно умислен говори за мама.
Подиша от въздуха тежък, въздъхне,
с оркестъра щурчoв тъжовно попее,
умори се и седне до бряста изсъхнал.
Дори тъмнината му мирише на нея.
И вятъра пита - не я ли е срещал,
косите ù стръмни не е ли катерил.
А после внезапно за друго се сеща.
Какво ли в душата си пак е намерил?!
Не върви като другите хора по пътя,
защото все сам си рисува пътеки.
И вярва, че само така ще достигне
до нея, за да му бъде по-леко...
Онази вечер прощална му беше.
Закле ми се в своята обич голяма...
На сутринта станах. Той спеше...
Заспал със усмивката тиха на мама...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Божидар Георгиев Всички права запазени
