Бели сънища
Когато репетирахме до кръв
със свити и побелели юмруци...
Децата ни бяха невинна стръв,
не знаеха,че за смърт сме обучени.
Деца-- цветя от любов и плам,
те грееха в бащините представи,
като херувими в светъл храм,
от незнайно време изоставени...
Как искахме да бъдем със тях!
Как обичахме своите мадони!
Сънувахме ехо на далечен смях,
но беше трудно да го догоним.
Отмина век,богат на какво ли не!
Останаха спомените побелели...
И любовта на остарелите коне все още сънува срещи без раздели.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Стойчо Станев Всички права запазени
