Берачът на мълнии
Ще потънат и тези следобеди
с мълчаливото слънце на дъното.
Ще си тръгна от тази история,
както тръгнаха всички измръзнали.
Както коренът спира до твърдото,
както сол изпълзява от порите –
днес постигам началото ялово
и не слушам какво ми говорите.
Днес опазвам последните въглени,
както пази се пиле във шепите.
Свраки чоплят от мършата българска
и разнасят очи по шосетата.
***
Но кои сме и някога бяхме ли?
В кой ли век ослепяхме от грохота,
в кой запой от пътеката слязохме
и защо Те оставихме, Господи?
Виждам как от високите сипеи
бавно слиза берачът на мълнии,
а гърдите му – с облак надишани,
а ръцете му – с бури покълнали.
***
Нещо кърваво пада по урвата –
мести камъни, удря се в залеза…
Ако можеше, бих се извърнал –
да не виждам човек ли е, звяр ли е...
Нещо тромаво плаче във храстите
подивяло от новото щастие.
Виждам тъмни петна по земята ни –
не от кръв. От изплюто причастие.
Слушам как по стъблата ни скършени
бие суша. Разваля се климата.
Ще посея очите си, мъртвите
там – във живия гроб на родината.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Пламен Сивов Всички права запазени
