Без отговор
Отново тази бяла лунна тишина
намира брод под сключени ресници.
Попивам цялата небесна висина
до дъното, в широките зеници.
Тактувам много дълго тишина по слух
(в картината ми няма днес щурчета),
а вятърът из клоните за нея глух,
танцува танца на самотен клетник.
И питам се, какво ли толкова шепти,
какво ли им разказва на листата
и свит в улуците дали написва стих
или без сън в тревогите се мята?
Защо прекършва тъжно зъзнещия връх
и на треви, обагрени в зелено,
в студа къде заключва топлия си дъх,
на зимите защо е верен пленник?
Угасва в тишина последният въпрос.
Поглеждам. Вятърът с роса се мие.
Без ризата си тръгва през гората бос,
по многоточия да се открие...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ани Монева Всички права запазени
