Сънувах, майко, че сред бели полета

душата ми се рее.

Сънувах се в прегръдката ù топла

да се потапям.

И плаках, майко, плаках

със сълзи във съня си,

за туй че само сън е.

И сега плача, майко, ридая.

А така жива бях и истинска,

а сега съм само маска,

маска на отминали дни.

Как да изтрия тези сълзи?

Животът строши ме, разби ме

на хиляди парченца, разпиля ме.

А ледена скулпура бях, ваяна.

От чужди сълзи изваяна.

И топят се те сега, чезнат,

като мене, майко, чезнат,

в земята кална се завръщат.

За винаги се те изгубват.

И аз със тях изчезвам,

без следа, че тук някога,

на тази земя и аз съм била!