Влезеш ли веднъж в лодката на живота,
тя ще те люлее с пълни сили.
Пързаляш се и падаш върху найлона,
със който някога те бяха припокрили.

Когато се роди дете, то първо проплаква,
защото се разделя от топлата майчина утроба.
Остава само, а животът го очаква,
за да го запознае със хорската отрова.

Стъпките ни са осеяни със тръни,
а пътят е само един.
Наранена от камъни и от тежки думи,
се питам дали все някога ще победим.

Чувствайки се винаги обидена и унижена,
аз така живях в България!!!
Превръщайки се в огорчена и безволево сломена,
аз така умирах във България!!!

Животът ми минава все във чакане,
а аз не успявам да усетя какво е дом и топлина.
Животът ми отмина във очакване
и надежда за семейство и деца.

Виждам себе си като една бездомна,
която няма късмет и шанс в живота.
Понякога се чудя дали не съм самата аз виновна.
Може би съм просто неспособна.

Но болката си остава винаги една и съща...
Има ли изобщо значение кой е виновен?
Животът жена в бездомница превръща,
защото тя не успя никъде да се почувства вкъщи.

Животът ме люлее като в люлка,
а аз отивам там, където ме избута.
Но не спрях да вярвам, че някога ще мога
да се почувствам победител, дори и само за минута.
                        
                   (17.11.2011г. – Гърция)