Вечер, когато луната изгрее

и в целия град тишината налегне,

тогава усещам в мен, как душата ми тлее.

Умира, всеки ден тя умира, не знае как да живее.

Вечер, когато всички спят в сладък сън,

като кукувица аз стоя на моя пристан.

И тогава отново срещаме с теб,

с теб и с Него! 

Вие разкривате ми бъдещето тъй желано, 

а аз се моля,нека то да бъде хубаво реално! 

Дори и в мене да напира страх 

и вълните най-бошуващите да са пак, 

покажи ми, моля, покажи ми моята съдба!

Ще поема дъх и с пълни сили ще я загреба!

Христина Кузмич