Спри ме някъде по пътя,
не мога повече така -

безумно да се смея,

а отвътре в болка да кънтя.

Спри ме някъде в мъглата,

хвани ме за ръка -

не издържам да говоря,

а отвътре да мълча.

Спъни ме някъде в бърза крачка

и после ме вдигни -

уморих се света насън да обикалям,

а все на място да стоя.

Ела до мен и продължавай.

Очите ми в слънцето ги отрази,

издигни ги нависоко,

та болката да се стопи.

Ще си налея жълта светлост,

в сърцето ще я потопя

и приказки ще ти разказвам,

докато на гърдите ти заспя.

И пак в бегом ще продължавам,

ще достигам чужди светове,

но няма за измислици да съжалявам,

полетяла нависоко, откраднала небесните криле.