Библейската тъга на моя татко
Библейската тъга на моя татко,
с която рови във пръстта и смисля дните си,
расте нагоре дива като кестен
и сянката ù потъмнява във очите му.
На мама побелелите надежди
и тихите молитви преди сън
поемат всяка вечер своя път незрим
с талиги носталгични към небесния....
Единствено щастливи, двете черни котки
рисуват важно своя периметър
нагоре и надолу като с ръце на стар магесник:
две хранения, малко лов и ирисова диагностика
на скучния човекоден и вяли равносметки -
какво не сме направили и колко ни остават още.
Смълчано и с тревожна тайност битието
изражда се без вопъл върху празното селце –
сред маточни води от прах, мухи и жега
поникват слънчогледи и диви корени без плодове .
И сякаш някой бог безок със дива ярост
разтурил е огнищата на другите, стените е събарял,
гераните обръснал до зелено, покръстил жабите,
а смоците калесал за стопани.
Стоварил времето във черно-бяло –
да преобръща делниците и да ги подрязва
като инжира, който татко с лозарски ножици разполовява.
От хората останали гротески – жълти досиета,
които махат от стените жалостно
и не напомнят никому за себе си.
Два щърка важни, забодени на стълба,
прострелваха в небето на езика си
хвалебствия за бъднини, деца и пътища.
Повярвах им – нали човеку надеждата е свита до сърцето
и мъката не бива да е сянка спътница.
Стоварих спомена потискащ
върху протритото седало
на последния стар автобус
и в немара обърнах му гръб,
а живота нахоках - да си гледа хората,
след съня им да прати нов ден. И пот, и сълзи.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Златина Георгиева Всички права запазени
