Страх? Болка? И тъга...?!

Не! Просто ревност и лице, обвито във съмнения...

Дали нормален бил съм, а защо нормалните пък да са те?

Една е истината, но е пръсната в хиляди изречения...

Да ти разкажа аз себе си? Добре!

Попитай ме! Не знам какво те интересува...

Завоалирано ще ти го кажа, за да разбера 

дали сърцето ти или пък разумът ме чува...

Когато няма със кого да споделиш...

И важното, и дребното,

дори с усмивка да го поздравиш - си изоставен и нещастен...

Във самотата всеки преоткрива себе си и най-добре 

разбира, че по-малко ще боли, когато той е безстрастен...

Защо и трябва ли да бъда скрит от тях?

И докога подтискайки емоции и чувства ще се взирам...

Дори нощта уплаши се,  когато ù разказаха и запознаха я със мен...

Не с глупави рисунки, а със спомени сърцето ще си татуирам...

Невидим странник, лик прикрит...

Със пламъци в очите своя образ ти скицирам...

Издигнал около себе си стени,

за хората, които са до мене, аз прозирам...

И нека смело си призная! Да! 

Те наранявали са ме и аз съм ги ранявал

 – постъпки, правещи ме низък!

Човек се ражда и умира сам,

но през останалото време търси своя близък...