Болезнено поникнали хриле
Когато до нозете беше ми водата,
о, Боже, как летях в гърди с любов.
Когато стигна коленете вдигнах я главата,
и крачех с жаждата си за живот...
Когато стигна шията мътилката
извивах се, горях, и дишах...
Издишвах я на късо и горчилката
с гърди с които някога обичах.
И повече се питах, накъде?...
Не исках да се давя и проклинах,
и любовта, и своите нозе
с които толкова безпаметно се скитах.
Но вплела във зениците си свободата
на синьото, безбрежното небе.
Заплувах на обратно сред вълните
с болезнено поникналите ми хриле...
Сега съм клетата русалка,
която няма си нозе, но плува
по стръмните стихии на живота,
и хич не я еня, колко е красива.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
