Бре, вятърко!
Вятърко, вятърко, ти си добър,
ала я караш да плаче.
Ведър си, сладък си, малко бър-бър;
много си палав обаче.
То бива пориви, то бива бяг –
твоето нийде го няма.
Че не разбра ли, че тя е на сняг!
Що я пронизваш за двама?
Бре, не видя ли, че тя леденей!
Ти ослепя ли бе, братко?
Моля те, вятърко, хайде, недей,
спри се поне тъй, за кратко.
Мен не ме гледай, аз нямам сълзи,
мене не можеш разплака.
Вей си, не вей – мен не ще поразиш,
аз съм гренландец отвсякъде.
Знаеш ли, ти ми напомняш за мен:
уж съм добър, а разплаквам.
Уж тя е всичко, най-всичко за мен,
ала все нещо прецаквам.
Чуй, запомни: тя е течен кристал
и остави ми я течна,
не вледенявай страха ú от бяло,
а ú кажи, че е цветна,
а ú кажи, че е люляков ден
и погали я от мене.
Зная те, вятърко, ти си кат' мен:
уж не си лош, но... завеян.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Евстатиев Всички права запазени
