В дланта ми огън грее ален,
отвътре буря вие страшно,
вселена цяла, вихър шарен,
мечти умират в пепел прашна.

Духът жадува дъх спокоен,
без страх от болка, студ смразяващ,
да вдиша леко. Дъжд пороен
вали безспир и го сковава.

Нима това живот достоен,
наричат смъртните човеци?
Нима теглото си отровно
безмълвно влачат и навеки

покорно всичко ще приемат,
което Господ им нарежда?
Наместо във ръце да вземат
живота с воля, не с надежда.

Че пътят стръмен е, опасен,
но верен, светъл е и само
така душите ще израснат,
добили мъдрост с тежки рани.

Изгарят в мен безброй въпроси,
но мрачно тиха си оставам.
Че в шепи ален огън нося
и бури грозни с тях създавам...