Скали високи, горди се издигат,
зловещи и коварни до небето стигат.
Аз стоя, прикована до скалата,
впила поглед в далечината.
Ето я.
Бяла снажна птица идва към мен,
с широко разперени крила,
полет възвишен.
Тя приближава, каква красота -
крилете разкошни, бяла чистота.
Птицата бяла ме стрелна с очи,
с влажен поглед устремена лети.
Плува по небе безоблачно и ясно
високо, високо - о, колко е прекрасно!
Прехапала устни, очи не откъсвам от нея,
песен прелива, от белотата аз пея.
Кой ли я изпрати, тази бяла птица?
От къде ли идва, на красотата жрица?
Как леко, но бързо се носи и въздуха цепи -
вълни от вятъра на небесните шепи.
Тя плавно се спуща. Вече е близо...
О, не...
Скалите остри, злобно назъбени,
съскат с езици...
Спри се, моя птицо... Спри се...
Тя трагично се вряза в скалата
и сгромоляса до мен на земята.
Аз се гърча... страшно боли,
душа и сърце от мъка кърви...
Безжизнена огромна птица премазана лежи,
откъснато от небето, облаче бяло спи, спи...
С прегръдки се хвърлих върху нея.
Събуди се, птицо, от плач аз слепея!
Тялото ù още лъха топлина
и свежест от полета небесен,
в укор и горест, бясна,
проклинам пътя, черен и нелесен.
Обезумяла от рев, в ридание изливам,
с кървави сълзи птицата обливам.
От жал нека се стопя
и с живота си да я напоя.
Поне знам - славно птицата умря,
но там, от където тя дойде, някой ден,
ще литне друга бяла птица
и ще се устреми отново към мен.
Възвеличени, скалите надуто
в кикотещ смях ни осмиват.
Лукав смях, който ги погубва
и постепенно сами се затриват.
Грозен смях кънти и отеква,
залюля се скалата, в земята той секва.
Буци скали се ронят и свличат,
след себе си всичко помитат, повличат.
Ще се срине злото,
макар и върху нас,
но - в името на доброто -
в жертва пренасям се и аз.
© Фей Всички права запазени