Скали високи, горди се издигат,

зловещи и коварни до небето стигат.

Аз стоя, прикована до скалата,

впила поглед в далечината.

Ето я.

Бяла снажна птица идва към мен,

с широко разперени крила,

полет възвишен.

Тя приближава, каква красота -

крилете разкошни, бяла чистота.

Птицата бяла ме стрелна с очи,

с влажен поглед устремена лети.

Плува по небе безоблачно и ясно

високо, високо - о, колко е прекрасно!

Прехапала устни, очи не откъсвам от нея,

песен прелива, от белотата аз пея.

Кой ли я изпрати, тази бяла птица?

От къде ли идва, на красотата жрица?

Как леко, но бързо се носи и въздуха цепи -

вълни от вятъра на небесните шепи.

Тя плавно се спуща. Вече е близо...

О, не...

Скалите остри, злобно назъбени,

съскат с езици...

Спри се, моя птицо... Спри се...

Тя трагично се вряза в скалата

и сгромоляса до мен на земята.

Аз се гърча... страшно боли,

душа и сърце от мъка кърви...

Безжизнена огромна птица премазана лежи,

откъснато от небето, облаче бяло спи, спи...

С прегръдки се хвърлих върху нея.

Събуди се, птицо, от плач аз слепея!

Тялото ù още лъха топлина

и свежест от полета небесен,

в укор и горест, бясна,

проклинам пътя, черен и нелесен.

Обезумяла от рев, в ридание изливам,

с кървави сълзи птицата обливам.

От жал нека се стопя

и с живота си да я напоя.

Поне знам - славно птицата умря,

но там, от където тя дойде, някой ден,

ще литне друга бяла птица

и ще се устреми отново към мен.

Възвеличени, скалите надуто

в кикотещ смях ни осмиват.

Лукав смях, който ги погубва

и постепенно сами се затриват.

Грозен смях кънти и отеква,

залюля се скалата, в земята той секва.

Буци скали се ронят и свличат,

след себе си всичко помитат, повличат.

Ще се срине злото,

макар и върху нас,

но - в името на доброто -

в жертва пренасям се и аз.