Часът настъпи и вече е ден,
момиче пристъпи за миг отреден.
Камбаните бият и всичко в цветя.
Празник ли бе или една лъжа?
В цигулките лежат тъжни ноти,
които звучат като нежни акорди.
На пътеката застана чиста душа.
Бяла вдовица беше това.
С топли очи насочени напред.
Ето го и потенциалния зет.
Висок и черен, с брада,
с усмивка лукава като на вреда.
Мъж без любов и морал,
нямаше и капчица жал.
Бяла гълабица към него отлетя.
„В клетка ще живее тя!” -
помисли си младежът подмолно
и протегна ръце към нея доволно.
Очите с наивност са облени,
без знание за бъдещи проблеми.
Тръгнала бе за своите любови,
ако знаеше, че я очакват окови...
Не щастие, а би изпитвала печал.
Сега всеки би го хванало жал.
Всички присъстваха на това престъпление.
На бялата вдовица правиха бяло погребение.
© Диляна Райчева Всички права запазени