Бяло
БЯЛО
Тя пристъпва в бялата си рокля,
ти я помниш с дънки на цветя,
косата й немирна, подредена,...
обгърната в бяла тишина...
Ти я помниш, същата, сияе,
като видение в бяло и жасмин,
пристъпва тихо, бяла, в нежността си,
а ти стоиш ненужен и един.
А ти я искаш, да е някакси до тебе,
а не при този, дето я очаква там,
но всичко свърши, всичко е във време "беше",
и ти си тук, а тя е там...
Стои до него, цяла половинка,
и е време вече да вървиш,
ненужен като болката, която,
преди време сам си причинил!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Диана Димитрова Всички права запазени
