Черешова задушница
Черешова задушница... Споменът... Татко ме чака.
Аз му нося череши. Набрани за него. От мен.
На балкона облегнат, преди да потъне във мрака,
той ми маха за поздрав. Това е последният ден.
Тази ранни череши! Тези сладко-горчиви огньове!
(И до днес ги преглъщам със мъка и сълзи в очи).
Аз не знаех тогава: без татко ще съмне отново,
а червеният плод от отровна тъга ще горчи.
Хапна първата шепа... и после до мене се свлече...
Пропищяла линейка прободе душата с кинжал.
Как не исках да вярвам, когато смъртта го отвлече,
че е влязъл в земята и вечния сън е заспал!
... А дървото изсъхна. Само мен пощади дървояда.
Пак раздавам череши... Вземете! За Бог да прости!
Нажежен до червено-черешов, дъхът ми присяда,
а в очите сълза непресъхваща още блести.
06.06.2014
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
