Черните цветя
В тайната градина
на безкрайната лъжа,
лежа оплетена в цветя -
черни и красиви
като твоята душа,
измамни и коварни...
Не искам вън от тяхната прегръдка,
не искам никога да ме напускаш.
В тайната градина аз само искам
към черните цветя да се притискам,
ръцете твои - безпощадни тръни - в мене бавничко се впиват,
роня тихо сълза подир сълза,
превръщайки се те в бисерна роса.
Усещам, че съм жива аз,
дори попаднала под твойта власт...
И ето, идва утрото проклето да ме отведе,
събуждам се..."Слънце, пак всичко ми отне!"
Защо не излъга твоята сестра - нощта,
исках още минута сред Черните цветя.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Десислава Банова Всички права запазени
