Черният изгрев

Отваряш си очите, а него пак го няма
и виждаш само снимка, на присъствието му измама,
в сърцето зее дупка като яма,
но кой да я запълни, като завинаги го няма...
И болката преглъщаш, спомените връщаш,
но назад не се обръщаш...
Сълзите прикриваш, за други закриваш, 
пред мен се откриваш, на мен се опираш...
И виждат всички фалшивата усмивка,
разпитват за новата забивка,
душата никой не чува как вика „спрете“,
спрете, по дяволите, на мира ме оставете...
Миг и вече си на друго място и всички са във черно,
във черно, но не защото е модерно...
Напират сълзите, текат от очите, проклинат съдбите и търсят добрите...
Поглеждаш към студения, безчувствен камък,
а в сърцето тлее болезненият пламък...
Всичко свършва, сбогуваш се със него за последно...
И тръгваш ти по своя път, и той го иска, така е редно.
Прегръщам те силно и се опитвам да не плача,
но слънцето бавно по склона се свлича...
Усмихваш се непресторено и търсиш топлина,
а пред теб отново се изписпва с глупави въпроси цяла планина...
Излизаме навън, от клюките и злобата далеч,
а болката отново разкъсва те със своя огнен меч...
Падаш, но не се предаваш, 
продължаваш и успяваш...
А аз съм там, там съм, а и тук,
на всички глупаци съм тук напук...
До тебе ще съм винаги, знай...
До тебе ще съм, каквото и да става,
до теб, до край...
До теб, защото заедно като сме, злобата се сломява
до теб завинаги, със теб в нашия рай...