Черно на бяло

9.11.2011 г., 11:50 ч.

Поезия » Пейзажна

737 0 3

Живописно луната отразяваше

мислите в един затворен кръг.

През черното небе пак се подаваше,

порязано от живия ù сърп.

И да тъгувам вече сляпо е,

да върна бистрия си ум по-трудно е...

През ум не беше ми минавало за вярата,

когато животът на земята върна ме...

Сега аз търся думите си в огъня,

запален от луната, в две очи - гори...

Рисунката от вятъра аз помня я -

напомня ми за хиляди беди.

Луната тъжно криеше картина,

една и съща всяка нощ...

И мислех си - не мога да отмина,

свирепа бе и в цялата си мощ...

Къде ли да избягам под небето?

Къде се скри планетата Земя,

където допустимо е човешкото

да бъдеш въплътен в една змия.

О, рухна вече целият ми ум,

една искрица за душата ми

ще бъде пътеводният ми друм...

През очите виждат се краката ми -

усещам, че са мои някой път

и най-вероятно са в главата ми,

да стъпят ли, сами ще изберат...

А аз притихвам някъде пред нея

със неми устни, с поглед свит

и с мисъл тялото да овладея,

да стъпя и измина пътя крив.

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.