Черно на бяло
Живописно луната отразяваше
мислите в един затворен кръг.
През черното небе пак се подаваше,
порязано от живия ù сърп.
И да тъгувам вече сляпо е,
да върна бистрия си ум по-трудно е...
През ум не беше ми минавало за вярата,
когато животът на земята върна ме...
Сега аз търся думите си в огъня,
запален от луната, в две очи - гори...
Рисунката от вятъра аз помня я -
напомня ми за хиляди беди.
Луната тъжно криеше картина,
една и съща всяка нощ...
И мислех си - не мога да отмина,
свирепа бе и в цялата си мощ...
Къде ли да избягам под небето?
Къде се скри планетата Земя,
където допустимо е човешкото
да бъдеш въплътен в една змия.
О, рухна вече целият ми ум,
една искрица за душата ми
ще бъде пътеводният ми друм...
През очите виждат се краката ми -
усещам, че са мои някой път
и най-вероятно са в главата ми,
да стъпят ли, сами ще изберат...
А аз притихвам някъде пред нея
със неми устни, с поглед свит
и с мисъл тялото да овладея,
да стъпя и измина пътя крив.
© Полина димова All rights reserved.
