Червени сълзи
Пак са узрели червени сълзи по черешата.
Вятърът сприхав замерва душата с костилки.
Гробът ти, мамо... Тука ли някъде беше?
Цяла година тъгуваш под твойта могилка.
Мен ако чакаш, ще буреняса надеждата.
Кака е идвала да оплеви страховете.
Ти и от оня свят щерките свои наглеждаш.
Чувствам – вината ми разполовява сърцето.
Кръстно преливам, слагам ти цвете божурено.
Паля свещица и в пламъка спомен играе.
Скубя през сълзи на болката живия бурен,
обич несбъдната още за тебе ридае.
Често изваждам вързопчето, галя сукмана,
искаше да си облечена с него за края,
но те изпратих по градски, не в твойта премяна.
Може би тръгна кахърна по пътя за рая...
Тези свещички са, мамо, от твоите внуци.
Всеки избрал е посока и търси късмета.
Трудно е сам да се впрегнеш и теглиш каруцата,
но си принуден и някак се справяш с гайлето.
Ето, разказах ти всичко... Дано да олекне
този товар от изстрадани думи мълчани.
С óрехов лист те завивам след мен да не пекне
майското слънце и жежко на теб да ти стане.
А пък сълзите черешови, даже узрели,
тъй ми нагарчат, че трудно ги, мамо, преглъщам.
Всички ще дойдем при теб, но дано сме живели
честно, както ни учехте в родната къща.
26.05.2018
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
