червеният конец
като из пътеки горски
се провирам през мълвата
ора със бръчките си
чернозема
небето е като стена
когато го погледна
а облаците са зловещи
удари в корема
с пулсиращо достойнство
честността ме осенява
огрява ирисите ми
като житейски ореол
осанка във характера създава
целувката небесна със земята
във хоризонта
сливащо се цял
червеният конец се скъса
пронизваше живот осиротял
дали за принципите
този парадокс ще е поука
или ще капят те
един след друг
като дъждeц ръмящ
унил и вял
ЧАР, ребром
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Чавдар Кунчев Всички права запазени
