Човекът в огледалото

31.07.2009 г., 1:08 ч.

Поезия » Философска

513 0 2

Няма лек за тъгата.

Има само хапчета,

които мисълта размиват.

Обличат с ленностни одежди

живота ми и го убиват.

Не ща да спирам...

Ах ,защо не ща да спирам!

Кога съм жив, кога умирам?

Левитирам над света в мъглявина и болка,

без смисъл в нищо да съзирам.

Живях като птица,

а завършвам в гробище за самолети.

Разбити като мечти.

Мръсни и грозни - като живот без вяра.

Къде останаха на младостта реките сладки?

Не ме докосват устните им хладки.

И ходя жаден, уморен, блед

броейки в джоба хапчетата гладки.

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.