Човекът в огледалото
Няма лек за тъгата.
Има само хапчета,
които мисълта размиват.
Обличат с ленностни одежди
живота ми и го убиват.
Не ща да спирам...
Ах ,защо не ща да спирам!
Кога съм жив, кога умирам?
Левитирам над света в мъглявина и болка,
без смисъл в нищо да съзирам.
Живях като птица,
а завършвам в гробище за самолети.
Разбити като мечти.
Мръсни и грозни - като живот без вяра.
Къде останаха на младостта реките сладки?
Не ме докосват устните им хладки.
И ходя жаден, уморен, блед
броейки в джоба хапчетата гладки.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Радостина Попова Всички права запазени
