Чуй!
Животът ми е пуста сграда
и няма в нея вече чувства.
Душата моя тихо страда,
тъй празна е, а никой не допуска.
Животът ми е тънък плет
и не издържа вече - ще се скъса.
За кой е този пуст куплет,
да се питам вечно ми омръзна.
Прозорците на сградата треперят,
треперят и накрая ще се пръснат.
Не зная де е моята постеля,
от студ скована ще замръзна.
А тъжни пак са твоите очи,
че слушаш за живота ми угаснал,
но чуй - не страдам аз, недей и ти,
понякога съдбата е ужасна.
И няма смисъл от безброй мечти,
неизпълними са - така ще е навеки.
В безбрежна мъка да се давиме сами -
такава е съдбата на човека!!!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мони Всички права запазени
