Разкъсвам пак с кинжал платното, разтварям облаците във мечти, прегръщам образа, контура и влакното, прегръщам края на душата със очи. Обръщам рамката, но не откривам останали от мен лица преди - и пак със четката прикривам, и пак изсъхват нейните следи.
Оставих спомена за себе си застинал,
но тайничко лицата приюти,
за тях небето беше знак без смисъл -
за тях от рамката живота продължи.
© Ивайло Цвятков Всички права запазени