Разкъсвам пак с кинжал платното, разтварям облаците във мечти, прегръщам образа, контура и влакното, прегръщам края на душата със очи. Обръщам рамката, но не откривам останали от мен лица преди - и пак със четката прикривам, и пак изсъхват нейните следи.
Оставих спомена за себе си застинал,
но тайничко лицата приюти,
за тях небето беше знак без смисъл -
за тях от рамката живота продължи.
© Ивайло Цвятков All rights reserved.
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
