Да угасим свещите,
да пием амброзията
от дъха ни,
прелял се с капки от кръвта ни,
с капки пот, мастило,
с мислици отровни жило,
с гроздове вселени отегчени,
със силата във наште вени.

Да бъдем истински,
такива, каквито сме създадени...
Романтика на масата,
посипана
с Любов и чаша вино,
разливаща се по гръбнака на
тихия следобед
в който ти
пристъпваш плавно и присядаш
в крехките нюанси
на пламналите мисли, като слово...

И не изгарят свещите
разпалени в сърцето.
Като на празник
припуква вечерта
поела
в себе си
сладникавия аромат на тишината,
която ни изпълва...