Да вярвам...
на хората да вярвам
и сляпо да се доверявам?..
Докога ще продължавам
все така и себе си да наранявам?..
Крайно време е да разбера
и с илюзиите да се разделя...
че никой веч за другия не мисли,
а само го използва,
докато и това не му омръзне.
Но не искам...
Не искам аз да спирам...
в хората...
в човешкото във тях да вярвам.
Защото макар и да се заблуждавам,
престана ли,
това ще ме направи една от тях-
загубила надежда , вярата в доброто,
а това..това е грях.
Може би сега аз страдам-
безброй пъти наранявана
и привидно от „хора” побеждавана.
Но ще понасям това страдание,
макар и всеки следващ път
все повече и повече
да ме боли..
И нося болката на поражения,
от които обаче не бива аз да се срамувам.
За „победителите” мога само да тъгувам...
..заради Загубата тяхна да ги съжалявам
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Анна Адамова Всички права запазени
