Melanie (Елица Георгиева)
163 341
7.11.2024 г., 14:08 ч.

Дали... 

  Поезия » Философска
86 4 4

На седемнайсет тихо се стремиш

към тихите морета на безкрая,

надеждата и вярата таиш,

че път те чака в приказна омая.

 

А после някъде на двадесет и три,

начеваш битки пак със ветровете

опитваш се душата да калиш,

прегръщайки със устрем страховете.

 

На тридесет играеш на любов,

ефирна, нежна, всеки път различна

и чакаш вечно трудния урок -

не може обичта да е логична.

 

На тридесет и шест си вече зрял,

претегляш начертаните посоки,

приятели пресрещаш оживял,

препускаш все във бързеи дълбоки.

 

С четирсетте почуква мъдростта,

но не онази - "дядо белобради",

а другата - побираща смеха

на всички преживяни тежки клади.

 

Напредваме - четирдесет и пет,

и в теб прелива нова звездна сила,

и все очакваш някакъв ответ

за бъдеща развръзка пак щастлива.

 

На петдесет прелита светъл влак,

напомня че е спирката поредна,

а после заминава. Носи знак,

че няма гара с надписа "Последна".

 

Така вървиш във нощи и във дни,

стрелките на часовника замръзват,

накрая осъзнаваш "Аз простих"

мечтите със безкрая ме обвързват.

 

06.11.2024г.

Елица

© Елица Георгиева Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??