Дали...
На седемнайсет тихо се стремиш
към тихите морета на безкрая,
надеждата и вярата таиш,
че път те чака в приказна омая.
А после някъде на двадесет и три,
начеваш битки пак със ветровете
опитваш се душата да калиш,
прегръщайки със устрем страховете.
На тридесет играеш на любов,
ефирна, нежна, всеки път различна
и чакаш вечно трудния урок -
не може обичта да е логична.
На тридесет и шест си вече зрял,
претегляш начертаните посоки,
приятели пресрещаш оживял,
препускаш все във бързеи дълбоки.
С четирсетте почуква мъдростта,
но не онази - "дядо белобради",
а другата - побираща смеха
на всички преживяни тежки клади.
Напредваме - четирдесет и пет,
и в теб прелива нова звездна сила,
и все очакваш някакъв ответ
за бъдеща развръзка пак щастлива.
На петдесет прелита светъл влак,
напомня че е спирката поредна,
а после заминава. Носи знак,
че няма гара с надписа "Последна".
Така вървиш във нощи и във дни,
стрелките на часовника замръзват,
накрая осъзнаваш "Аз простих"
мечтите със безкрая ме обвързват.
06.11.2024г.
Елица
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Елица Георгиева Всички права запазени
