Пред Твоите творения божествени,

аз мога да мълча от възхищение, 

но дълго несмиримите ми жестове, 

издават придобито нетърпение. 

За тайнството по пътя на мечтите, 

за изхода след дървения дом. 

Дали ще доживея старините си,

ще виждам ли море на хоризонта? 

Очите ми ще бъдат ли затворени, 

от Нейните обичащи ръце? 

Ще сетя ли блаженият покой, 

докато съм със влюбено сърце? 

И как да онемявам пред съдбата, 

с премрежения поглед благодарен, 

че даде ми, но взе ми и душата, 

и скитах се бездомен и печален? 

Затуй крещях от мъка и проклинах 

аз всяка своя стъпка, ала сбърках. 

Било е неслучайно и с причина, 

на оня свят от прага, че се върнах. 

Да вземеш любовта ми що раздавах, 

на вятъра във хорските душѝ, 

и с твоята безкрай да ме даряваш, 

макар от мене често да боли... 

Но стига вече горест и обида! 

Коляното подвивам с облекчение. 

Благодаря на Бога, че преди да си отида, 

със обич ме дари за опрощение...

©тихопат. 

Данаил Антонов 

14.12.2023