Детето на Афродита
Не търся ред в разбъркания свят,
но искам да напипам тази жилка,
която безпогрешно води там,
към чувството, че още има смисъл.
Тогава ще успея да съзра
красивото дете, което сяда
до тихия прозорец, а градът
пред него капе синкаво-оранжев.
И то ще е такова, че във мен
ще стане също толкова красиво.
А после ще е лесно. Възхитен,
ще чувствам, че съм лек и съм пречистен,
че тази неумела доброта,
която досега съм репетирал,
е лесна като дишане и тя
самичка от очите ми извира.
Ще бъда дух с човешки рамена,
ще стъпвам през градини с маргарити
и искрено на всякоя жена
ще кажа "Добър вечер, Афродита" –
със онзи непосилно предан тон,
със който ще засрамя всяка ревност.
Ще бъда бистър – и ще съм стъкло,
три много тънки, чисти милиметра,
подпрели като стъклено перде
без никакво излишно колебание
нослето на красивото дете,
което гледа как градът сияе.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Евстатиев Всички права запазени
