Детето на Афродита
Не търся ред в разбъркания свят,
но искам да напипам тази жилка,
която безпогрешно води там,
към чувството, че още има смисъл.
Тогава ще успея да съзра
красивото дете, което сяда
до тихия прозорец, а градът
пред него капе синкаво-оранжев.
И то ще е такова, че във мен
ще стане също толкова красиво.
А после ще е лесно. Възхитен,
ще чувствам, че съм лек и съм пречистен,
че тази неумела доброта,
която досега съм репетирал,
е лесна като дишане и тя
самичка от очите ми извира.
Ще бъда дух с човешки рамена,
ще стъпвам през градини с маргарити
и искрено на всякоя жена
ще кажа "Добър вечер, Афродита" –
със онзи непосилно предан тон,
със който ще засрамя всяка ревност.
Ще бъда бистър – и ще съм стъкло,
три много тънки, чисти милиметра,
подпрели като стъклено перде
без никакво излишно колебание
нослето на красивото дете,
което гледа как градът сияе.
© Валентин Евстатиев All rights reserved.
