Дим от горящо кандило
(разговор с българската аристокрация)
Аз, госпожо, не съм от елита!
Нямам ценз и добри маниери.
По бунища душата ми скита
и се храни с каквото намери.
Поизмъчих си доста езика,
но остана ми прост етикетът.
С вас не ставам за лика-прилика
и смущава се в мене поетът.
Имам евтина муза, не крия.
Вдъхновяват ме сиви клошари.
Ако някъде хвърлят сгурия -
тя перото за стих ще опари.
Над едната ми медна паничка
дрънкат грошове. Падат въздишки.
Само с вяра живея, едничка,
но не гледам живота кръвнишки.
Оня Христо в дъха ми прозира,
(който в черната болест угасна).
Шепа стихове - с огън и смирна,
и душа - като цвете прекрасна.
С него погледът в плам озарява
битието, от мъка дръгливо.
Нямам нужда от друго тогава,
щом перото си има гориво.
Сиромах съм, госпожо! И нека
до смъртта все такъв да си бъда.
Че съдбата си среща човека...
Ту награда е! Ту е присъда!
Извинете за острите думи.
Те са дим от горящо кандило.
Няма нищо сега помежду ни.
А пък нещото? Вече е било...
(Бакърена паничка)
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ясен Ведрин Всички права запазени
