Джеронимо
Таи се по тихите ъгли,
преследва ни в нашите стъпки,
усмихва се в шепата радостно –
няма вече миг тягостен.
Краси всяко кътче на стаята,
блещѝ по перваза със капките,
ридае само от щастие,
писука от възглас кънтящ и нетраен.
Благоволено скланя глава
на прегрешилите с някоя глупост –
оставя само ведра следа
по лицата на минуващите.
И те да се питат защо
им е толкова вечно и светло –
та тя е открито листо,
написало своята срещнатост.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Велина Караиванова Всички права запазени
