Таи се по тихите ъгли,

преследва ни в нашите стъпки,

усмихва се в шепата радостно –

няма вече миг тягостен.

Краси всяко кътче на стаята,

блещѝ по перваза със капките,

ридае само от щастие,

писука от възглас кънтящ и нетраен.

Благоволено скланя глава

на прегрешилите с някоя глупост –

оставя само ведра следа

по лицата на минуващите.

И те да се питат защо

им е толкова вечно и светло –

та тя е открито листо,

написало своята срещнатост.