Таи се по тихите ъгли,
преследва ни в нашите стъпки,
усмихва се в шепата радостно –
няма вече миг тягостен.
Краси всяко кътче на стаята,
блещѝ по перваза със капките,
ридае само от щастие,
писука от възглас кънтящ и нетраен.
Благоволено скланя глава
на прегрешилите с някоя глупост –
оставя само ведра следа
по лицата на минуващите.
И те да се питат защо
им е толкова вечно и светло –
та тя е открито листо,
написало своята срещнатост.
© Велина Караиванова All rights reserved.
nikikomedvenska
Мъжки момичета? Кой го реши?! Кой на шега ни нарича такива? Някой поредния образ съши с грубо сърце ...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
