Днес вятърът е тих като въздишка
Днес вятърът е тих като въздишка
Тъй както даде Бог да остарея
с високо кръвно, с нерви и артрити,
и недвусмислено да побелея -
от черни мисли, с бял конец зашити,
какво да чакам? Минах първа младост,
в побъркан сън, запретнала ръкави,
бълнувам първо либе – първа радост,
измъквам те от лепкава забрава.
Той, Господ, е високо, но ме вижда
в едно кьоше на късичкото време -
усуква ме, притиска ме, зазижда...
Не стига въздух, но си търся стреме
да яхна сто илюзии от вятър,
но вятърът е тих като въздишка,
а в пазвата ми сякаш е излята
горчилка – триста стиха да напиша.
И само нощем, хлопнала вратата,
преглъщам вкус на хляб, на сол и вино...
На малкия си пръст въртя земята,
завива ми се свят, но те намирам.
Обръщам планините и горите,
долитам като луд фантом и сянка,
с последни нерви, кръвно и артрити –
на пръсти покрай кротката ти дрямка
минавам да ти сложа хляб и вино.
Защо ме гледаш някак си намръщен?
Поне докато този сън отмине,
през ум не ми минава да се връщам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Галена Воротинцева Всички права запазени
