Днес вятърът е тих като въздишка
Тъй както даде Бог да остарея
с високо кръвно, с нерви и артрити,
и недвусмислено да побелея -
от черни мисли, с бял конец зашити,
какво да чакам? Минах първа младост,
в побъркан сън, запретнала ръкави,
бълнувам първо либе – първа радост,
измъквам те от лепкава забрава.
Той, Господ, е високо, но ме вижда
в едно кьоше на късичкото време -
усуква ме, притиска ме, зазижда...
Не стига въздух, но си търся стреме
да яхна сто илюзии от вятър,
но вятърът е тих като въздишка,
а в пазвата ми сякаш е излята
горчилка – триста стиха да напиша.
И само нощем, хлопнала вратата,
преглъщам вкус на хляб, на сол и вино...
На малкия си пръст въртя земята,
завива ми се свят, но те намирам.
Обръщам планините и горите,
долитам като луд фантом и сянка,
с последни нерви, кръвно и артрити –
на пръсти покрай кротката ти дрямка
минавам да ти сложа хляб и вино.
Защо ме гледаш някак си намръщен?
Поне докато този сън отмине,
през ум не ми минава да се връщам.
© Галена Воротинцева Всички права запазени