Дневникът на един млад беладжия - 32
Дядо позвъни ми, че ще се забави.
Чудел се с козата той какво да прави.
Мама пак излязла днес е много рано.
И така, самичък вкъщи аз останал,
трябва за домашно схема да чертая.
Как дърво роднинско прави се - не зная.
Стволът ми е лесен. Горе - разклонено.
Ала глас тревожен се надига в мене.
Искам на дървото място да открия
и за дядо Ваньо, и за всички тия
родственици мили като баба Койна.
Имена не зная. Трудността е тройна,
осъзнал съм вече, но и леля Вела
слагам аз на клона с упоритост смела.
Може да съм сбъркал те къде се падат,
но са на дървото, няма да пострадат
от това, че малко по-напред съм сложил.
Моя род не съм и няма да изложа!
Мери на вратата ми звъни припряно.
- Бързах да те сваря, ако тръгваш рано!
- Тук съм, бабо, имам час и половина.
Искаш ли да видиш нашите роднини
как съм разположил и къде сгрешил съм?
Тука съм объркал малко и изтрил съм.
Баба във дървото мое се заглежда.
- Мите, и на Ваньо място тук отреждаш! -
ахва възхитена, после ме прегръща.
- Той за мен е станал като дядо същи!
Никаква промяна Мери не предлага.
Своето домашно в раницата слагам
и на мойта баба ние мусаката
сядаме да хапнем с хляб и със салата.
Хубаво е някой да обядва с тебе,
масата грижовно после да разтреби
и чинии мръсни още да не трупа,
а покривка вънка сръчно да изтупа.
Бързам. Закъснял съм, както ми се струва.
Но преди звънеца, във класа се шмугвам
и часът започва, вече безпроблемно.
Чакам с нетърпение аз мига последен
и щастлив изваждам своята домашна.
Не, че чакам с нея някой аз да шашна,
а защото всички, дето най-обичам
на дървото мое с вяра съм закичил.
Вечерта ме чака вкъщи изненада.
Аз да видя баба Койна се надявам
и на ум тренирам думите, да могат
моя страх да видят или пък тревога.
Каже ли ми мама, че не е съгласна
да остане цяла зима в нас, наясно
ли съм аз с какво да я опровергая?
Може и сълзи да има най-накрая...
Докато страхливо влизам във антрето
виждам аз обувки. Същите са, дето
баба Койна "градски" на шега нарича.
Ето и мантото! Тя си го облича
само, ако ходи някъде на гости.
Втурвам се към хола да я търся бос и...
всичките събрани мен да чакат виждам.
Сякаш по-голяма става мойта грижа.
Леко се стъписвам и до мама сядам.
Тя ми се осмихва и като награда
весело подхваща: - Имам изненада,
Мите! Баба Койна тука ще живее.
- Същото мечтаех, мамо, но не смеех
с тебе да обсъдя! Само с дядо Ваньо.
И какво със Вежен и с козата стана? -
бързам да попитам, вече по-спокоен.
- Грижите на Вела май са вече двойни!
Обеща жената, че ще ги наглежда.
Сутрин ще ги храни, ще се разпорежда
с млякото доено, сирене ще прави.
Даже и магарето няма да забрави.
Уредих въпроса! - дядо рапортува.
- Няма в село стрина Койна да зимува!
Вече съм прегърнал старата си баба.
Тя ме гушка силно, нищо че е слаба.
После със усмивка от торбата вади
някакви големи вносни шоколади.
Аз обаче искам друго да опитам.
Без да я погледна или да попитам,
баницата нейна бързам да разчупя.
Вече знам - не мога никъде да купя
като тази нейна чудна вкусотия!
И омитам бързо своята чиния.
Следва:....
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
