Дневникът на (НЕ!)беладжията - 18
Четох на глас моя дневник от вчера.
Прилика даже със Шекспир намерих.
Не, не прилича това на сонети,
а на младежи от чувства обзети.
Няма балкончета и серенади.
Ала животът с безброй изненади
се е зарекал, че ще ни изпита.
Почва той с трудности, без да попита.
Чувствам, че взел съм и да философствам.
Дядо ми вижда в това недоволство,
ала облечено в думи прилични.
С него да споря - би било комично
аз срещу идола да се изправя.
Той ми е пример. Това не забравям!
Днес обеща и ме взе със колата.
Аз го помолих, че Таня, горката,
вече в училище почна да ходи.
Нека в началото някой я води,
да не товари излишно крачето.
- Правилно мислиш и действаш, момчето ми! -
с думи подкрепящи ме награждава
дядо ми. Знам, че във цяла държава
няма по-мил и загрижен от него.
Не демонстрира излишък от его,
нито със знания той парадира.
(Дядо прекрасен, аз сам те избирах!)
Докато Таня по стълбите водех,
поглед в бабанката с гордост забодох.
Някаква ревност в очите му светна.
Аз го подминах, дори и не трепнах,
хванал момичето си за ръката.
Бях ѝ разказал да знае. Бедата
е във това, че страхува се много.
Знам, причиних ѝ с това аз тревога,
но е наясно, че не позволявам
да я заплашва и да прекалява
някой пред мен и да ме предизвиква.
Няма с такова нахалство да свиквам!
Трудно се нижеха днес часовете.
Правих контролна, но май се оплетох
и не очаквам добри резултати.
Таничка също със мен си изпати.
Дълго отсъства, но учила беше.
Много спокойна на чина седеше
и ми подшушна какво да направя.
Да, но учителят чу и изправен
точно над мене, ядосан извика:
- Е, на това пък какво му се вика?!
Вместо на нея, момче, да помагаш,
тя че отсъства и дълго я нямаше,
почваш момичето ти да използваш.
Нямаш ли съвест и мъничко воля?
Как се почувствах ли? Като боксиран.
И с честолюбие, вече минирано,
но въздържах се от крайни емоции.
Сякаш балона на егото боцна
даскалът с тези безжалостни думи.
Спука се, празно летящ помежду ни
и, засрамил се, наведох главата.
После, качили се вече в колата,
исках на дядо това да разкажа.
Чувствах се страшно подтиснат и даже
беше ме срам да подхвана аз темата.
Той в огледалото гледаше, вперил
погледа точно във внука си вдясно.
Даже седалката стана ми тясна,
до посиняване края ѝ стисках.
Таня, с брадичка надолу увиснала,
дърпаше силно, припряно ръката ми.
Дядо попита да не е разплакана.
Тя се усмихна със вяла усмивка
и продължихме така до отбивката,
дето той спря, но остана във комбито.
Аз изтърчах и вратата отворих
да ѝ помогна по-лесно да слезе.
С нея и слънцето мое залезе.
Беше ме срам да открадна целувка.
Все пак, пред дядо да "сгазиме лука"
бе непростимо. Прошепнах ѝ само.
- Ще те потърся след малко! - и с рамо
като в команда кръгом извъртях се.
Таня във двора си влезе, поспря се
и след колата ни после помаха.
Сви се във ъгъла сам сиромаха
(исках да кажа аз мойта персона)
и не видях, че стои на балкона
мама и чака ме там търпеливо.
Слязох, погледнах я аз срамежливо,
после, прикривайки свръхнеудобство,
влязох в дома ни. Но като на гости.
Бързо във стаята своя изтичах.
и на таблета написах "Обичам те!"
аз на девойката, влюбена в мене.
Може би час над екрана във бдене
мина, но Таня все пак появи се.
- Мила, прощавай...! - полуизвиних се
за неудобството днес със учителя.
Тя ме погледна и сладко попита:
- Искаш ли пак да се видим на пейката?
Тръгвам веднага! Обличай си грейката!
Следва:...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
