До безименния мъж
Открих във теб сърцето си. Но, Боже,
нали то в сейфа таен бе прибрано?
Заключих го. Не вярвах, че ще може
след трус повторен живо да остане.
Сега лети - щастлива пеперуда,
избрала своя изгревна посока.
Кога ли аз ще спра да се учудвам,
че то за мен се хвърля и в дълбокото?
Не го научих в любовта да плува.
Ще страда пак горкото ми глупаче!
Преселило се в мъж? Не пророкувам,
но знам, че много скоро ще заплаче.
Така си мислех обезпокоена,
на крачка от забраната си строга.
Гласът ти зазвъня като вселена
и ти ме пожела до изнемога.
Мечтания разплискаха очите,
с безмълвие прошепнаха: - Люби ме!...
Не се стърпя мълвата и попита:
- Но кой е той? Отвърнах: - Мъж без име!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Панайотова Всички права запазени
