До самотност догарям
В полунощ догарям до самотност,
за да може в съзнанието си да ме изградиш.
Зачената от прашинка волност -
клетка няма да ти стигне, за да ме уловиш.
Помниш ли как обичах те - до глухост,
на талази капеше тишината.
Всяко кътче в душата беше лудост -
търсеше ме там, където свършва светлината.
Очите ми до сляпост те желаеха,
усещах пулса ти в кръвта си.
Изтезавах всяка рана - ялова,
за да може да нахлуеш в плътта ми...
А сутрин - прераждах се до цялост,
анатемосана да те чувствам до последно.
Наивна бях, не осъзнавах, че си грешка,
оставих се да страдам вечно...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Алехандра Всички права запазени
